Ти отмина! Ти отмина! Ти отмина!
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима!
Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпа синя.
Непрежалена, тъжна шега
като яребица се заобажда...
И една ароматна тъга
може лекичко да те възражда...
Аз се спрях! Аз се спрях! И затворих очи,
за да мога да те преживея!
А душата виновно, виновно мълчи -
само вятъра мина през нея!
Само вятъра, вятъра вейна едва,
пиле някакво вън изписука!
Ах, каква, ах, каква синева, синева
сме забравили някога тука!
Синева!
Синева!
Синева!
