Личната

F.O.: Да заблестя. Ама мой да са лъчите, да ме следят, но само твой да са очите, седя, мълчащ. И сякаш времето мълчи с мен, да залича не мога всеки спомен писмен. За кой ли път завистта души душите? Ще има път, докато муза звучи в ушите. Насам – натам някак си ме водят дните и не знам, дали ме следваш по петите, но съм там, където няма победител. Ако утрото се ражда, то нощта му е родител. Аз оставам, за тебе само глас, мелодия, признавам, не виждам драма, а пародия през рамо. Да виждам хиляди, да водя, ако трябва да се моля, нека е по моя воля. Peeva: Сега разбрах, само в теб намирам смисъл – не ме е страх, защото ти си всяка мисъл последен грях, грехът без който трудно дишам, нима живях преди да знам, че там те има. И затова, нямам нужда от причина, любовта с твойто име я наричам. Обещавам и нека е категорично, всяка твоя радост, болка да приемам твърде лично. Аз ти се кълна във тези думи, този глас, е само поглед помежду ни. Само нас да помня дълго тези струни, щом сърцето ти ме чува, и аз не мисля с ума ми. F.O.: Оставам сам, но само ако ти го искаш, не ме е срам, да ти призная, че те искам глух и ням, когато ти не си наблизко. Защото знам и от последния си дъх на теб ще дам, за да може да ме има, ти си там. Живота си до края ти го подарявам, има Господ, щом реши да те познавам. Peeva: Моят свят няма цвят без теб, първи си, дори отзад напред, F.O.: И ако те сънувам, никога не ме буди и ако трябва да съм буден, нека е когато ти. Даже сянката ми се нуждае от теб, да съществува, защото ти си слънцето, от което тя се срамува. Peeva: Да ми махнат пеперудите в стомаха – не успяха. F.O.: Очите гледат все към теб, откакто те видяха. Peeva: Малко смахнат, според другите, но това е техен грях. F.O.: Нека ние да сме лудите, живот, сълза и смях.