Музикантът

А пееше, как пееше душата, докосната насън от любовта... Прегръщаше до сутрин Музиканта - нощта, разбита на безброй слънца... Венчан е той докрай за самотата... А може би, дори и след това... Но всъщност, ориста на Музиканта, е на таланта - вечната съдба. А, днес?... Къде?... Кога?... И кой го чака? "Завинаги!" - оказа се лъжа... За гара "Щастие" изпусна влака, с цигулка онемяла под ръка... Самотни струни... И сама цигулка... А, някога бе обща песента... В сърцето му със стръв на невестулка, пирува ненаситна самота... А, днес?... Къде?... Кога?... И кой го чака? "Завинаги!" - оказа се лъжа... За гара "Щастие" изпусна влака, с цигулка онемяла под ръка...